В научната общност липсва критична маса от непримирими към плагиатството хора, а малцината дръзнали да се опълчат на грозното явление стават обект на гонения и разправа от страна на университетските ръководства. Това очертава омагьосан кръг, тъй като учените са обезкуражени да се опълчват на порочната практика, а без силна обществена съпротива срещу кражбите в научните трудове, реална разправа с плагиатите не може да има. Проблемът допълнително се задълбочава от отприщилото се трескаво производство на професори в университетите, при което количеството е за сметка на качеството.
С решимост в научната общност и законодателни промени обаче може да бъде създадена среда на нетърпимост към плагиатството, както е в останалите европейски държави. Това коментираха пред Mediapool представители на академичните среди по повод въпроса с плагиатството, който чака своето законодателно решение с промените в Закона за развитие на академичния състав, чието обсъждане тече в парламента.
Законът е неадекватен на новите реалности, а ректорите си крият главата в пясъка
Поне две са причините университетските ръководства да не реагират на явни случаи на плагиатство - неуреденото законодателство и криворазбрана университетска чест, коментира пред Mediapool проф. Ангел Стефанов, доктор на философските науки, работещ в Института за изследване на обществата и знанието към БАН.
"Плагиатите често прибягват до едно псевдо-юридическо оправдание, че те, видите ли, не са такива, защото не са осъдени за плагиатство. След това преминават в контра-настъпление, като заплашват, че поради липса на осъдителна присъда именно те ще осъдят всеки, осмелил се да изкаже гласно своето възмущение от тяхната постъпка. Това е една от причините много хора да си мълчат, за да нямат главоболия.", посочи Стефанов.
Според него формулировката за плагиатство в Наказателния кодекс също е в интерес на плагиатите, тъй като за кражба се смята преписването на цял труд или на значителна част от него. "Ако от книга от 150 страници са преписани дословно 10 страници, това вече не е значителна част и не попада под ударите на закона", коментира той.
"Това, което е обезпокоително, е че ректорските ръководства си крият главата в пясъка, защото смятат, че така няма да създадат дискомфорт на университета и че ако се премълчи едно плагиатство, то няма да се разгласява славата на университета като хранещ един крадец. Това е много пагубно, защото ректорите стават съучастници на крадеца. И когато хората негодуват по кафенетата, в частни разговори, в медиите, а ректорите остават безучастни, резилът е много по-голям. Ако те наказваха плагиатството с някакво, дори минимално наказание, тогава престижът на университета би бил несравнимо по-голям, отколкото ако се замита като боклук под килима факта на кражбата", заяви той. Стефанов е на мнение, че докато не се уреди правният въпрос обаче, плагиатите ще имат коз.
"Проблемът с плагиатството в науката не стои от вчера, но с широкото навлизане на новите технологии и огромното количество информация, която те предлагат, той се изостря все повече. Напредналите страни непрекъснато актуализират законодателствата си, а университетите и други научни организации вземат строги мерки за прекъсването на всякакви опити още в зародиш чрез правилници, специални обучения на студентите на добри практики на цитиране и налагане на строги наказания, включително изключване без право за продължаване на образованието", коментира пред Mediapool Ирена Василева, която е професор по английски и немски език, хабилитиран доктор на Лайпцигския университет и хоноруван преподавател в НБУ.
"Очевидно в МОН продължава да битува схващането, че регулирането на случаите на кражба на научна интелектуална собственост става от Наказателния кодекс (НК). В този си вид НК обаче е много мъгляв по въпроса за плагиатството, а когато става дума за плагиатство от Интернет, когато вече се говори за "Гугъл-наука" и други подобни, НК не върши никаква работа", коментира тя.
На този фон у нас и малкото предвидени механизми за преследване на плагиатството не се прилагат от ректорските ръководства. Напротив. Сигналите за плагиатство остават като "глас в пустиня", а хората, които сигнализират за интелектуални кражби, биват преследвани.
Плагиатите - на високи постове, изобличителите - наказани
И Стефанов, и Василева са жертви на това, че са сигнализирали за случаи на плагиатство.
"Открих плагиатство в голяма докторска дисертация на тогавашния декан на философския факултет във Великотърновския университет Вихрен Бузов през 2007 година. И заради плагиатството той беше "награден" да е втори мандат декан. Позволих си да напиша докладна до ректора, в която не съм искал наказание, а само да бъде подсказано на плагиата да не дава лице на факултета си за втори мандат, тъй като е унизително. Аз четях лекции като външен преподавател и не само, че не ми беше отговорено, но впоследствие бях обявен за враг на Великотърновския университет и през 2011 година бях изгонен", разказва Стефанов.
Василева също е потърпевша заради сигнал за плагиатство. През ноември 2011 година започва процедура за професор по английски език за нуждите на ЮЗУ с единствен кандидат доц. д-р Елисавета Бояджиева. В процеса на запознаване с трудовете на кандидатката единият от рецензентите попада на многобройни случаи на плагиатство, състоящи се от цели страници без дори една променена запетайка. Става дума за текстове, които са основно от Интернет източници със защитени авторски права, както и от неакадемични форуми и Уикипедия, но също и дори от публикация на един от членовете на научното жури. След като това става известно, членовете на научното жури се оттеглят от участие, а кандидатката си оттегля документите. Университетското ръководство обаче не предприема никакви по-нататъшни действия срещу Бояджиева. Тя продължава да заема длъжността "Ръководител на катедрата по Германистика и Романистика", въпреки че е завършила Славянска филология, да бъде член на Факултетния съвет, да ръководи докторанти и да участва в журита за придобиване на научни степени и звания.
Василева коментира, че участието на Бояджиева в журита е особено неморално, тъй като човек, който непочтено се кичи с названието "учен", получава правото да съди постиженията на други колеги, както и да подпомага развитието на млади научни кадри.
Василева, която е установила и сигнализирала за плагиатството, обаче е лишена от участието в научни журита.
"Случаят доведе до това, че съм обявена от ректора на университета за персона нон-грата поради нарушаване на имиджа на учебното заведение и въпреки желанието на редица колеги оттам да участвам в други журита, той категорично забранява да бъда включвана в такива. А именно ректорът по принцип е този, който в крайна сметка подписва състава на журитата въпреки, че очевидно не може да бъде специалист във всички научни направления", коментира тя.
Кой да брани морала - университетите или централизиран орган?
Според Стефанов причината за случващото се е това, че няма критична маса духовно непримирими към плагиатството хора. "Докато няма ясна съпротива от колегите и морална нетърпимост, проблемът ще стои", коментира той. Стефанов е предложил на Съюза на учените всеки новоизбран ректор да подписва декларации както за липса на принадлежност към структурите на бившата ДС, така и че ще проявява нетърпимост към случаите на плагиатство. Не очаква обаче предложението да получи отзвук или подкрепа.
Той посочи, че и сега в университетите има етични комисии, които трябва да се занимават със случаите на плагиатство, но не го правят ефективно. Причината етичните комисии да претупват сигналите за плагиатство според него е, че понякога се правят доноси с цел да се оклеветят хора, които не са преписвали. По думите му обаче това не дава основание на етичните комисии да пренебрегват всички сигнали.
Василева смята, че в малка страна като България е необходим централизиран подход към поддържането на нивото на научната етика. Тя предлага да се създаде Комисия по научна етика към Министерството на образованието, която като начало да създаде Кодекс за етиката в научните изследвания, който да включва не само проблема с плагиатството, но и редица други, и към който да са задължени да се придържат всички научни организации и отделни учени.
"Кодексът трябва да предвижда и конкретни наказателни мерки за случаи на нарушаването му, които да бъдат прилагани "отгоре", а не отново да бъдат оставени на волята на ректорите.
"В университетите в напредналите държави има такива кодекси, в България в Интернет попаднах само на два - в Бургаския свободен университет и УНСС., посочи Василева.
Университетите предпочитат да "коват" собствени професори вместо да вземат готови
Василева коментира, че проблемът с плагиатството се задълбочава и заради начина, по който се правят процедурите за академични израстване след приемането на Закона за развитие на академичния състав.
"Смятам, че проблемът се е задълбочил преди всичко поради начина на избор на научни журита, а именно да се канят за членове на журитата колеги, чиято благосклонност към кандидата е предварително подсигурена", коментира тя.
"Така съставени, научните журита, респективно техните членове, не се задълбочават особено при запознаването с научните трудове дори по същество, камо ли да следят за евентуално наличие на плагиатство", допълни Василева.
"Тези порочни практики още повече се задълбочават от факта, че конкурси се обявяват единствено при наличие на вътрешен кандидат, като формулировките на обявата дотолкова се стесняват според тясната специализация на вътрешния кандидат, че липсва единствено "името на човека", както се казваше по времето на "соца". Не смятам за нередно така нареченото "израстване на място", но в момента българската система, първо, обявява места за хора, а не търси хора за определен вид работа, и второ - по този начин не допуска появата на външни кандидати. На мен лично ми беше отказано назначение в един университет с официалната обосновка: "Назначаването на готов професор ще спре развитието на местните кадри". Получава се един вид кръвосмешение в рамките на затворените кръгове на наличните университетски преподаватели, като се блокира всякакъв приток на свежа кръв за местата над асистент", коментира тя.
"Чуждият опит предимно в англоезичния свят показва, че за целта "израстване на място" се обявяват вътрешни конкурси, а външните конкурси се обявяват на международно ниво. Аз лично досега не съм попадала на международни обяви на български университети, като единствено изключение прави Американският университет в България", допълни Василева.
"В немскоговорящия свят практиката е такава, че е забранено да се кандидатства за място за хабилитиран в университета, в който кандидатът работи в момента. Това правило се спазва много стриктно именно с цел избягване на шуробаджанащината, като същевременно допринася и за много по-голямата мобилност на учените в рамките на съответните страни и университети. Така на дадена обява за професорско място откликват 40, 50 и дори повече кандидати, от които нито един не е "вътрешен".
Тази система осигурява реална конкуренция, като изборът се диктува единствено от качествата на кандидатите и съответствието им към конкретните нужди на университета. В България обаче на мобилността се гледа с лошо око и ако такава изобщо има, тя е единствено в посока от провинцията към София", коментира още Василева.
Какъв подход в борбата с плагиатството ще се възприеме и дали изобщо ще бъдат взети мерки предстои депутатите да решат. Че е нужно законодателството да бъде адекватно на съвременния свят, е безспорно. Без силна вътрешна съпротива в академичните среди срещу грозното явление обаче, битката срещу плагиатството ще бъде обречена.